26 август 1934 г.: Борис III открива Паметника на свободата на Шипка
На 26 август 1934 година цар Борис III открива Паметника на свободата на Шипка.
Монументът е висок 31,5 м. „ На борците за свободата " – гласи надписът с железни букви, подложен над основния вход от северната му страна, а над него е повдигнат голям бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.
Над 100 хиляди души се стичат за празненствата по откриването на паметника. Присъстват и 80 живи опълченци.
Царят произнася вълнуваща тирада. Днес тя надали ще хареса на тази част от политическия ни хайлайф, която настойчиво и с озлобление се пробва да заличи Трети март като народен празник и приноса на съветското оръжие за освобождението на България.
Ето какво декларира тогава Борис III:
" Ваши Високопреосвещенства, господа, братя българи!
Освобождението на българския народ е най-величавият миг, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеоза на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с епохи в българската душа.
На това място преди 57 години българската орис се беше спрела в съмнение. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които зависеше изходът на освободителната война. Старинната героизъм на съветското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, основоположник на нашата храбра войска, извърши своя именит героизъм. И пред удивените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснала след пет епохи. От " Орлово гнездо " блесна първия лъчезарен лъч на българската независимост.
Шипка е героичният облик на българското възобновление. Тя събра в един епически порив мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътя до Шипка бе отдалечен път. По него е килията на Паисий, българската черква във " Фенер ", лобното място на Левски, на Ботев, и черешовото топче, които символически означават преходите на неудържимия напредък на българския народ. Народните будители и апостоли на революцията, борците за българска черква и борците за българска страна работиха, всеки със средствата на своето време, само че с идентичен полет и със същата светла вяра за българското избавление.
Победоносната освободителна война, водена от съветските войски, отпред с незабравимия доблестен рицар Цар Освободителя, блестящо увенча тоя взор на българина към независимост и национално благоденствие. Тая война бе от страна на братския съветски народ едно дело на милосърдие без различен образец в историята на народите.
Господа,
На тая светла ера от битки, на това велико дело за Освобождението и на техните дейци и герои, националната благодарност издигна тук, на това място, тоя възвишен монумент. Всеки монумент, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е единствено споменът, който живее в поколенията и ги въодушевява към героизъм. Такъв незабележим монумент би трябвало да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния героизъм на Шипка и да го предадем на нашите потомци.
Пред лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи сред нас, и пред невидимите гробове на славно починалите, дано кажем, че свето ще пазим техния спомен. На живите дано кажем: " Бъдете горди: вашият образец постоянно ще въодушевева българските сърца ". А на падналите в битката да кажем: " Спете умерено. Вашите завещания няма да бъдат забравени! "
С тия усеща на разчувствана респект, с които у всеки българин е обвързвана неделимо и почитта към братския съветски народ и към съветските герои и ветерани от Освободителната война, аз се преклонявам надълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и, от името на българския народ, откривам тоя монумент и го предавам на грядущите генерации за наставление, безконечна популярност и благодарност.
Да живее България! Ура!
Как поражда концепцията за Паметник на свободата?
Още по време на Учредителното заседание на 13 април 1879 г. народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков оферират да се издигне паметник, с който да се увековечи подвигът на съветските войни и българските опълченци, дали живота си за свободата на България.
Народният стихотворец Петко Славйков излиза с предложение в строителството на паметника да взе участие целият български народ, тъй като „ този монумент ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще притегля хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България “.
Но минават години и нищо не се случва.
Едва през 1921 година на конгрес на Опълченското поборническо сдружение „ Шипка ” се взема решение, по отношение на 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на паметник в памет на починалите съветски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в покрайнината - връх Свети Никола.
На 24 август 1922 година по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен главният камък на паметника.
Но за самия монумент още няма план. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едвам на 3 юни 1924 година е разгласен конкурс за план на паметника с краен период 31 декември 1924 година Но резултатите от състезанието са анулирани. На 30 ноември 1925 година се организира втори конкурс. Най-висока оценка получава планът на проектант Атанас Донков и скулптора Александър Андреев. На 3 февруари 1926 година е подписан договорът за започване на градежа с създателите на отличения план.
Самият градеж стартира напролет на 1926 година под управлението на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За основен занаятчия е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до равнището на костницата и заради суровите условия хората му се разбягали и изоставили градежа.
Инж. Данчов назначава нов основен занаятчия - Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, прочут още като Пеньо Бомбето, тъй като непрекъснато и постоянно носел бомбе.
През летата на 1927, 1928 и 1929 година кипи усилената строителна активност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с безчовечен страдания издържали тежкото тестване: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил занаятчия на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за градежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи посредством особено направени железни коли. В една кола можело да се превозят до един звук каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттова към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало даже коларски път до върха, тъй като ерозията заличила остарелия път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж създали нов път непринудено. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината доста постоянно било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял мъчно и постепенно.
Каменната кула на паметника е приключена в недодялан градеж едвам през лятото на 1929 година Но през септември същата година градежът внезапно стопира. По политически аргументи.
Според първичния план на върха на пресечената пирамида трябвало да се сложи голям бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът към този момент бил отлят в Софийския боен боеприпас от група майстори, отпред със Стефан Вежански по план на статуя Кирил Шиваров. Но точно този 8-метров лъв основал доста проблеми на създателите на плана и на българските държавни управления по време на градежа на мемориала. Самият лъв бил направен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се придвижи до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. - в блога " Питагорид " се описват детайлности от строителството на паметника).
И таман когато служащите умували по какъв начин да го качат на кулата, румънското държавно управление излязло с митинг. Не може българският народен знак да гледа на север! Това намирисва на териториални искания, считат северните съседи.
Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг - архитектурният план разрешавал това. Но тогава реагирали по едно и също време Гърция и Турция. Спомените от три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата международна били към момента пресни. Съседите съзирали в градежа на паметника предпочитание от страна на София да ревизира Ньойския контракт.
Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „ свален “ от върха на паметника и " подложен " на козирката над основния вход от северната страна, като освен това бил извърнат на запад.
Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните околности? Сръбският дипломат връчил публична нота на външното министерство.
Министерският съвет още веднъж се събрал на съвещание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценят възможните дипломатически проблеми, които биха могли да зародят.
Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са пристигнали освободителите.
Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, тъй като рибите са неми и не могат да стачкуват.
При окончателните довършителни работи се присъединили елементи на трудовата тегоба от Стара Загора.
По време на тържественото разкриване на Паметника на свободата бил извършен обзор на войнските елементи, на випускниците на военните учебни заведения и били присвоени офицерски звания.
През 1956 година паметникът е отчасти преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно безмълвие пред паметта на починалите на безконечна стража са застанали скулптурни фигури на съветски боец и български опълченец. На втория етаж е сложена скулптурна фигура „ Победа “.
Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 година в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея. Днес 894 стъпала водят до Паметника на свободата.
През 1977 година за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в церемониален метод към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната битка за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „ Защитниците на Шипка “, „ Глътка вода за героите “ и „ Зима на Шипка “. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху огромна мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников.
На 3-ти март 1982 година тук тържествено е импортирано копие на Самарското знаме.
Монументът е висок 31,5 м. „ На борците за свободата " – гласи надписът с железни букви, подложен над основния вход от северната му страна, а над него е повдигнат голям бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.
Над 100 хиляди души се стичат за празненствата по откриването на паметника. Присъстват и 80 живи опълченци.
Царят произнася вълнуваща тирада. Днес тя надали ще хареса на тази част от политическия ни хайлайф, която настойчиво и с озлобление се пробва да заличи Трети март като народен празник и приноса на съветското оръжие за освобождението на България.
Ето какво декларира тогава Борис III:
" Ваши Високопреосвещенства, господа, братя българи!
Освобождението на българския народ е най-величавият миг, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеоза на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени с епохи в българската душа.
На това място преди 57 години българската орис се беше спрела в съмнение. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които зависеше изходът на освободителната война. Старинната героизъм на съветското войнство се покри тук с нови лаври, а българското опълчение, основоположник на нашата храбра войска, извърши своя именит героизъм. И пред удивените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснала след пет епохи. От " Орлово гнездо " блесна първия лъчезарен лъч на българската независимост.
Шипка е героичният облик на българското възобновление. Тя събра в един епически порив мъжеството и духовните сили на българския народ. Но пътя до Шипка бе отдалечен път. По него е килията на Паисий, българската черква във " Фенер ", лобното място на Левски, на Ботев, и черешовото топче, които символически означават преходите на неудържимия напредък на българския народ. Народните будители и апостоли на революцията, борците за българска черква и борците за българска страна работиха, всеки със средствата на своето време, само че с идентичен полет и със същата светла вяра за българското избавление.
Победоносната освободителна война, водена от съветските войски, отпред с незабравимия доблестен рицар Цар Освободителя, блестящо увенча тоя взор на българина към независимост и национално благоденствие. Тая война бе от страна на братския съветски народ едно дело на милосърдие без различен образец в историята на народите.
Господа,
На тая светла ера от битки, на това велико дело за Освобождението и на техните дейци и герои, националната благодарност издигна тук, на това място, тоя възвишен монумент. Всеки монумент, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е единствено споменът, който живее в поколенията и ги въодушевява към героизъм. Такъв незабележим монумент би трябвало да издигнем и ние в душите си за великата епопея на освобождението, за безсмъртния героизъм на Шипка и да го предадем на нашите потомци.
Пред лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи сред нас, и пред невидимите гробове на славно починалите, дано кажем, че свето ще пазим техния спомен. На живите дано кажем: " Бъдете горди: вашият образец постоянно ще въодушевева българските сърца ". А на падналите в битката да кажем: " Спете умерено. Вашите завещания няма да бъдат забравени! "
С тия усеща на разчувствана респект, с които у всеки българин е обвързвана неделимо и почитта към братския съветски народ и към съветските герои и ветерани от Освободителната война, аз се преклонявам надълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и, от името на българския народ, откривам тоя монумент и го предавам на грядущите генерации за наставление, безконечна популярност и благодарност.
Да живее България! Ура!
Как поражда концепцията за Паметник на свободата?
Още по време на Учредителното заседание на 13 април 1879 г. народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков оферират да се издигне паметник, с който да се увековечи подвигът на съветските войни и българските опълченци, дали живота си за свободата на България.
Народният стихотворец Петко Славйков излиза с предложение в строителството на паметника да взе участие целият български народ, тъй като „ този монумент ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще притегля хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България “.
Но минават години и нищо не се случва.
Едва през 1921 година на конгрес на Опълченското поборническо сдружение „ Шипка ” се взема решение, по отношение на 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на паметник в памет на починалите съветски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в покрайнината - връх Свети Никола.
На 24 август 1922 година по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен главният камък на паметника.
Но за самия монумент още няма план. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едвам на 3 юни 1924 година е разгласен конкурс за план на паметника с краен период 31 декември 1924 година Но резултатите от състезанието са анулирани. На 30 ноември 1925 година се организира втори конкурс. Най-висока оценка получава планът на проектант Атанас Донков и скулптора Александър Андреев. На 3 февруари 1926 година е подписан договорът за започване на градежа с създателите на отличения план.
Самият градеж стартира напролет на 1926 година под управлението на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За основен занаятчия е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до равнището на костницата и заради суровите условия хората му се разбягали и изоставили градежа.
Инж. Данчов назначава нов основен занаятчия - Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа, Търговищко, прочут още като Пеньо Бомбето, тъй като непрекъснато и постоянно носел бомбе.
През летата на 1927, 1928 и 1929 година кипи усилената строителна активност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с безчовечен страдания издържали тежкото тестване: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил занаятчия на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за градежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи посредством особено направени железни коли. В една кола можело да се превозят до един звук каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттова към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало даже коларски път до върха, тъй като ерозията заличила остарелия път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж създали нов път непринудено. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината доста постоянно било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял мъчно и постепенно.
Каменната кула на паметника е приключена в недодялан градеж едвам през лятото на 1929 година Но през септември същата година градежът внезапно стопира. По политически аргументи.
Според първичния план на върха на пресечената пирамида трябвало да се сложи голям бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът към този момент бил отлят в Софийския боен боеприпас от група майстори, отпред със Стефан Вежански по план на статуя Кирил Шиваров. Но точно този 8-метров лъв основал доста проблеми на създателите на плана и на българските държавни управления по време на градежа на мемориала. Самият лъв бил направен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се придвижи до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. - в блога " Питагорид " се описват детайлности от строителството на паметника).
И таман когато служащите умували по какъв начин да го качат на кулата, румънското държавно управление излязло с митинг. Не може българският народен знак да гледа на север! Това намирисва на териториални искания, считат северните съседи.
Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг - архитектурният план разрешавал това. Но тогава реагирали по едно и също време Гърция и Турция. Спомените от три войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата международна били към момента пресни. Съседите съзирали в градежа на паметника предпочитание от страна на София да ревизира Ньойския контракт.
Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „ свален “ от върха на паметника и " подложен " на козирката над основния вход от северната страна, като освен това бил извърнат на запад.
Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните околности? Сръбският дипломат връчил публична нота на външното министерство.
Министерският съвет още веднъж се събрал на съвещание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценят възможните дипломатически проблеми, които биха могли да зародят.
Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са пристигнали освободителите.
Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, тъй като рибите са неми и не могат да стачкуват.
При окончателните довършителни работи се присъединили елементи на трудовата тегоба от Стара Загора.
По време на тържественото разкриване на Паметника на свободата бил извършен обзор на войнските елементи, на випускниците на военните учебни заведения и били присвоени офицерски звания.
През 1956 година паметникът е отчасти преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно безмълвие пред паметта на починалите на безконечна стража са застанали скулптурни фигури на съветски боец и български опълченец. На втория етаж е сложена скулптурна фигура „ Победа “.
Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 година в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея. Днес 894 стъпала водят до Паметника на свободата.
През 1977 година за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в церемониален метод към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната битка за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „ Защитниците на Шипка “, „ Глътка вода за героите “ и „ Зима на Шипка “. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху огромна мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников.
На 3-ти март 1982 година тук тържествено е импортирано копие на Самарското знаме.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ